Тасаввуф е другото наименова ние на това да се пренесе иманът до величествени и могъщи хоризонти, каквото е състоянието „ихсан“. Това означава сърцата ни да достигнат до
съзнанието и възприятието, че винаги се намираме под наблюдението на Всевиждащия Аллах. Защото Той повелява:
وَهُوَ مَعَكُمْ أَيْنَ مَا كُنتُمْ
“Той е с вас, където и да сте.“
(ел-Хадид, 57: 4)
وَنَحْنُ أَقْرَبُ إِلَيْهِ مِنْ حَبْلِ الْوَرِيدِ
„Ние сме по-близо до него, отколкото вената на шията [му].“
(Каф, 50: 16)
За да достигне до състоянието на „съвършения човек (инсанъ кямил)“, каквато е целта на исляма, човек трябва да практикува своята религия, разбирайки единството на материята и духовността, дълбините на външното (захир) и вътрешното (батин), хармонията между интелекта (акл) и сърцето (калб), и свързаността между формата (шекл) и духа (рух).
Истинският тасаввуф включва усилията да се разбере вътрешния план в допълнение към външните аспекти на исляма. Това изисква човек да възприема исляма в рамките на единството между шериат (ислямското право), тарикат (духовния път), хакикат (реалността) и марифет (познаването на Аллах).
В действителност, когато вярващият напредва по пътя към Истинния от „иман към ихсан“, неговото съзерцание се задълбочава и отношението му към живота и вселената също се издига по степени.
Например, в шериата, който се състои от божествените повели и забрани и който е най-ниското равнище, представено на цялото човечество – и на обикновените хора, и на елита, е валидно следното схващане: „Твоят имот си е твой, а моят си е мой“.
В тариката обаче, пътят на търсещите, стремящи се към духовното узряване, става по следния начин: „Твоят имот е твой, а моят също е твой – заради Истинния“. Така търсещият придобива качествата щедрост и алтруизъм, които се превръщат в духовна наслада.
Отвъд това, на третата степен хакикат, която може да бъде постигната от избраните раби на Истинния, се разбира следното: „Нито твоят имот е твой, нито моят е мой, а всичко принадлежи на Аллах“.
По този начин те достигат до състояние на сърцето, при което могат да пожертват дори собственото си съществуване заради Аллах, за да се приближат до Него, както се посочва в следния айет:
„Не ще се сдобиете с праведността, додето не раздадете от онова, което обичате [по пътя на Аллах].“ (Ал-и Имран, 3: 92)
А на хоризонтите на марифета пък, което е достойнството приятелите на Истинния – на рабите арифи, е валиден следният принцип: „Приятелството с Истинния не може да съществува заедно с чувството, че притежаваш нещо…“
Защото в айета се казва:
„Аллах изкупи от вярващите душите и имотите им, за да е техен Дженнетът.“
(ет-Тевбе, 9: 111)
Мерилото за приятелство е жертвоготовността. За онези, които напредват по пътя на приятелството с Истинния, съществуването на раба е „нищо“ и всъщност той е “несъществуващ”. Всички създания са изцяло зависими от Всевишния Аллах, за да съществуват и за да продължат своето съществуване. Нищо не може да просъществува от само себе си, нито може да поддържа своето съществуване независимо от волята и силата на Аллах. Единственият, който не зависи от друг за своето съществуване, е Онзи, Чието съществуване е необходимо (Ваджибу-л-вуджуд), и това е Всевишният Аллах.
Следната случка е красив пример за тази истина:
Веднъж шейх Шибли бил попитан:
„Колко зекят трябва да се плати за пет камили?“
Той отвърнал:
„Задължението е да се плати една овца, но според нас, всички те трябва да се дадат за Аллах.“
А когато бил попитан: “А какъв е доводът за това?”, Шибли дал следния отговор:
„Ебу Бекир (р.а.) е нашият довод. Той дал цялото си богатство по пътя на Аллах. Който щедро дари цялото си богатство по пътя на Аллах, е от школата на Ебу Бекир (р.а.) и го наподобява. А който дари голяма част от богатството си, е от школата на Хазрети Осман (р.а.) и го наподобява.“
„Знание, което не води човека до отказване от дюнята (в сърцето му), не е истинско знание.“
Нека приведем друг пример, който показва как ислямът трябва да се възприема като съвкупност от „шериат, тарикат, хакикат и марифет“.
- В шериата да се яде, след като човек е сит, се счита разточителство.
- В тариката да се яде, докато човек се засити, е разточителство.
- В хакиката да се яде, колкото е достатъчно, в нехайство за присъствието на Аллах, е разточителство.
- В марифета, в допълнение към всичко до тук, да се яде, без да се размишлява за божествената мощ и за проявите на Неговите имена в благата Му, е разточителство. Защото всичко от микроорганизма до макроорганизма е доказателство за вечната сила и величието на неговия Създател.
Повечето пъти големият евлия Шах Накшибенд сам приготвял и поднасял храната. Той съветвал учениците си да не бъдат нехайни дори за миг, докато приготвят и консумират храна, а да се уверят, че сърцата им са будни. Когато се хранел с учениците си, ако се случело някой от тях да изяде една хапка в нехайство, той начаса го предупреждавал с благ език. Той не можел да понесе да изядат дори една хапка, бидейки нехайни за Аллах.
Храненето в същността си не е ибадет. Обаче всяка хапка, която е приета, докато се споменава Аллах, става причина за благодат (фейз) и благоговение (хушу) в ибадета на човека. Всяка хапка, изядена без осъзнатост за Аллах пък, води до закоравяване на сърцето, нехайство и мързел. Състоянието, достигнато от сахабиите под духовното ръководство на Пратеника на Аллах (с.а.с.), правилно може да бъде обобщено със следните думи на Абдуллах ибн Месуд (р.а.):
„Бяхме достигнали до такова състояние, че можехме да чуваме възхвалата (тесбиха) на храната, която ядяхме.“ (Бухари, Менакиб, 25).
Накратко, можем да приемем степените на чувствителност на исляма, които се опитахме да обясним тук с няколко примера, като шаблон, който можем да отнесем към всяко човешко състояние или поведение, идващо ни на ум – от ибадета до семейния живот, междусъседските отношения, търговията и икономическите сделки. По този начин човек може да постигне до дълбините на тасаввуфа.
| РОЛЯТА НА ТАСАВВУФА В ИЗПИТАНИЕТО НА МЮСЮЛМАНИНА СЪС САМИЯ СЕБЕ СИ (стр. 19) – Осман Нури Топбаш
