Юсуф Хемедани (Аллах да се смили над него – куддисе сиррух) казва следното:
“Сърцето и споменаването на Аллах (зикир) са като дървото и водата. А сърцето и размисъла (тефеккюр) са като дървото и плода. Преди да сме полели дървото с вода, не може да очакваме от него да се раззелени, да се разлисти и покрие с цветове, а още повече да даде плод. Дори да искаме не можем да получим плод от него. Защото това е времето не за беритбата на плодове, а за подхранване и отглеждане на дървото. Трябва да го поливаме, да го почистваме от плевели и вредители и да изчакаме слънчевата топлина. Едва след това дървото се раззеленява и развеселява. След като се обгърне в листа и цветове можем да очакваме плодове от него. Едва тогава настъпва времето за беритба.” (Рутбету’л-Хаят, стр. 71)
Хасан ал-Басри Хазретлери казва:
“Умните хора се привикват към размисъл (тефеккюр) чрез споменаване на Аллах (зикир) и чрез зикир се привикват към размисъл. В резултат сърцата им „проговарят”. След това сърцата им говорят само с мъдрост.” (Имам Газали, Ихйа, VI, 46)
Накратко споменаването на Аллах (зикир) и размисълът (тефеккюр) вървят ръка за ръка и не бива да се отделят едно от друго. Най-важният момент в споменаването на Аллах (зикир) е то да се извършва съзнателно, размишлявайки над значението му. Според един от приближените раби на Аллах Мухаммед Парса Хазретлери, когато се прави зикир чрез Келиме-и Тевхид (Ля Иляхе Илляллах, Мухаммедун Расулюллах): при изричането на „Ля „Иляхе” (Няма друг Бог) трябва да се мисли за това, че всички създания са преходни и те да се приемат като несъществуващи; съзнанието да се изчисти от всичко с изключение на Аллах. Сърцето трябва да се изпълни с мисълта и съзнанието за служене единствено на Аллах. При изричане на „Илляллах” (освен Аллах) трябва да се мисли за изначалността и вечността в съществуването на Аллах и това, че Той е Единственият, към Когото се насочваме с обич. По такъв начин прекрасните качества на Аллах се проявяват в сърцето.
Мухаммед Бахауддин Хазретлери (Аллах да се смили над него – куддисе сиррух) казва:
“Целта на споменаването на Аллах (зикир) е не само да изричаме «Аллах» и «Ля Иляхе Илляллах» с думи. А да можем тръгвайки от причините да намерим Създателя на всички причини – Аллах и да разберем, че всички блага идват от Него.”
Тоест истинското споменаване на Аллах (зикир) е да се издигнем от блатото на невежеството към хоризонта на духовното съзерцание.
Хазрети Мевляна (Аллах да се смили над него – куддисе сиррух) казва следното:
“…Единственият Аллах ни позволи «Споменавайте Аллах!». Видя ни в пламъците на огъня и ни дари със сияние… Споменаването на Аллах (зикир) само на думи, без усещане, без размисъл е като блед мираж. Споменаване, направено от сърце и душа, с чувство на възхищение е зикир пречистен от думите.” (Месневи, том. 2, стих: 1709, 1712)
Когато човек споменава имената и качествата на Аллах, размишлявайки над тях, с времето в него се засилва обичта към Всевишния Аллах. Защото споменаването на Аллах, не е само повтаряне на думата “Аллах”, а поместване на Неговата обич в центъра на осъзнаването – сърцето.
В резултат от споменаването на Аллах (зикир) и размисъла (тефеккюр), човек достига първо до любовта към Аллах (мухаббетуллах), а чрез нея и до познанието за Аллах (марифетуллах), тоест започва да познава по-добре имената и качествата на Всевишния Аллах. В резултат и Всевишният Аллах го обиква и приема за приближен раб. В един от свещените хадиси (хадис ал-кудси) Всевишният Аллах казва:
“Приближените сред Моите раби и обичаните от Мен сред създанията са тези, които Ме споменават и в отговор на това Аз ги споменавам!” (Ахмед, III, 430)
Споменаването на Аллах (зикир) се осъществява по три начина – чрез езика, тялото и сърцето. Зикир чрез езика се осъществява чрез споменаване на прекрасните имена и качества на Аллах, чрез изказване на благодарност (хамд) и прославяне- то Му (тесбих), чрез четене на Свещената книга (низпослана от Него) и отправяне на молитва към Всевишния Аллах (дуа). Зикир чрез тялото се осъществява посредством извършване на това, което е повелено от Аллах и въздържане от забраненото. Зикир чрез сърцето се описва от Елмалълъ Хамди Ефенди по следния начин:
“Споменаване на Аллах (зикир) чрез сърцето е най-искреното и прочувствено споменаване от цяло сърце и душа и се извършва по следните начини:
1) Като разсъждаваме върху доказателствата, които потвърждават Същността и качествата на Аллах и търсим отговор на съмненията, които нахлуват в сърцето по отношение на Неговото владение.
2) Като разсъждаваме върху правата, които има Всевишния Аллах върху нас и задълженията, които ние имаме като Негови раби. Тоест като мислим за повелите и забраните на Аллах, доказателствата за тях и мъдростта им. (Защото, когато човек знае значението на предписанията и резултата от подчинението на Божиите повели, извършва праведни дела с по-голям стремеж.)
3) Чрез размисъл върху вътрешния ни свят и създанията, които ни заобикалят и тайнството в тяхното създаване да можем да осъзнаем това, че всяка частица е огледало на Божията действителност. В очите на онези, които знаят как да гледат в това огледало, се отразяват сияния от тази величествена и изящна действителност. Дори миг осъзнато удоволствие от такова проблясване е по-ценно от земните светове.
Така описаното споменаване на Аллах няма пределна фаза, защото човек губи представа за себе си и околния свят. Цялото му съзнание се загубва в Създателя. Не остава белег дори от споменаването на Аллах (зикир) и споменаващия. Усеща се само споменавания Хак (Аллах). Много хора приказват за този етап, но онези, които наистина са го достигнали нямат нищо общо с приказките.” (Хак Дини Кур’ан Дили, [Сура Ал-Бакара, 152])
Накратко всички творения са огледало на Божиите проявления, поднесено от могъща ръка пред човешкото съзнание и разбиране. Способността да зърнем тайнството и мъдростта в това огледало, зависи от чистотата на огледалото в сърцето ни.
Най-благодатното време за зикир и тефеккюр е времето на зазоряване (сехер)
Обичащият често споменава обичания. Онзи, който много споменава нещо, след време започва да го обича още повече. Степента на обичта се измерва със саможертвата, направена в името на обичания. Един от най-явните примери за това е събуждането на зазоряване и търсенето на убежище при Аллах.
Трябва да се знае, че във времето призори Божията милост и опрощение буквално преливат. Вдъхновени от тази Божия благодат славеите пеят с най-сладкия си глас, розите разцъфват с най-прекрасното ухание. Колко жалко би било човек да остане без дял от тази трапеза на Божията милост!
Най-ценното време от деня е времето призори, което съответства на последната една трета от нощта. В това време мисълта е далеч от грижите, сърцето е избистрено и пречистено, тишина обгръща всичко наоколо и ангажираността с всичко земно е отслабена. Това е времето, в което Божията милост се спуска и Господът на световете е най-близо до Своите раби. Поради това, че човек е далеч от грижите и заниманията си и може да насочи сърцето си изцяло към Аллах, това е най-подходящото и благодатно време за размисъл.
Всевишният Аллах повелява следното:
“О, ти, който се загръщаш, ставай [за молитва] през нощта, но не цялата, а наполовина, или по-малко от това, или повече, и чети Корана отмерено! Ще ти пратим Ние тежко Слово. Ставането [за молитва] нощем е най-силно по въздействие и най-подходящо за размисъл. През деня ти си много зает. ” (Сура Ал-Музаммил, 1-7)
За разлика от тишината призори, денят е времето, когато шума и гласовете се увеличават и вниманието се разсейва. Този, който не оползотворява въздействащото време от нощта, сред грижите на деня не може да достигне до духовността и благодатта на служенето и насочването към Аллах, така както това се случва призори.
Накратко времето на зазоряване е старателно подбрано за служене на Аллах (ибадет), а денят е благо отредено за осигуряване на прехрана и служене в полза на обществото (хизмет). Тоест вярващият (му’мин) призори е с Истинният (Хак) насаме, а през деня е с Истинният (Хак) сред хората.
Пратеникът на Аллах (салляллаху алейхи ве селлем) е прекарвал най-благодатната част от нощта отслужвайки молитва (намаз), четейки Свещения Коран, зовейки Аллах чрез дуа и в размисъл. Той е бил толкова постоянен в това, че дори когато боледувал и отслабвал до толкова, че не можел да се изправи на крака, оползотворявал
времето призори в седнало положение.
Пратеника на Аллах (с.а.в.) използвал предимно нощите за размисъл (тефеккюр). Облян в сълзи дълго оставал изправен в „къям”, прекарвал часове в положение на рукю и седжде.
Имам Хасан бин Рушейк казва:
“Няма по-добър ключ отварящ океана на размисъл (тефеккюр) и вратите на Истинния (Хак) от събуждането призори и полагането на усилия за духовно извисяване. Защото в това време човек е далеч от земните грижи и връзките с външния свят. Навлязъл е във времето за общуване със Създателя си. Тялото му е отпочинало, той се е съвзел, освежил и ободрил. Накратко, времето призори е най-подходящото време между деня и нощта, когато въздухът е най-приятен и полъхът – най-нежен. Защото на зазоряване светлината покрива тъмнината. Привечер е точно обратното – тъмнината се спуска над светлината.” (Ебу Гудде, Заманън Къймети, стр. 86)
В свещения айет се повелява:
„И напускат постелите си, и със страх и копнеж зоват своя Господ, и от онова, което сме им дали, раздават.” (Сура Ас-Саджда, 16)
Онези вярващи (му’мин), които призори молят опрощение за греховете си (истигфар), вълнуват се при мисълта за Божието наказание, спомнят си смъртта, планират как да оползотворят остатъка от живота си и разсъждават над Свещения Коран, са сред праведниците, от които Аллах е доволен и обича.
На онези, които съживяват по този начин ранните утрини и раздават в името на Аллах (инфак) Всевишния Аллах обещава следната изключителна радост:
“Никой не знае каква радост за окото е скрита за тях – въздаяние за онова, което са вършили.” (Сура Ас-Саджда, 17)
Пратеника на Аллах (с.а.с.) е пояснил този айет по следния начин:
“Всевишният Аллах повели: «За праведните Си раби подготвих невиждани и нечувани до сега блага, които никой човек не би могъл да си представи!»” (Бухари, Бед’у’л-Халк, 8; Тефсир, 32/1; Тевхид, 35; Муслим, Дженнет, 2-5)
От тук става ясно, че благата, за които не сме известени са много повече от тези, за които знаем. Според някои предания дори пророците и ангелите нямат знание за тях.
| Размисъл Върху Вселената, Човека и Свещения Коран (стр. 192) – Осман Нури Топбаш
