Човек не може да осъзнае Същността на Всевишния Аллах. Защото човешкото познание се постига чрез петте сетива, разума и сърцето, а техните способности са ограничени. С ограничени средства не можем да осъзнаем Вечния, Абсолютния, Изначалния и Вечноживия Аллах. Ограничените средства могат да осъзнават и проумяват ограничено.
Затова Свещеният Коран и Сунната на Пророка забраняват да се правят неща, които надвишават човешките сили и възможности. Сред тях са: да се разсъждава върху Същността на Аллах, да се правят опити за разгадаване на тайната и мъдростта скрити в съдбата (кадер). Както неразсъждаването върху Божиите истини е причина за бедствие, така и когато човек не си знае мястото и предприема действия, които надвишават неговите възможности и сила, сам обрича себе си на голямо страдание.
Поради това Пратеника на Аллах (с.а.в.) е повелил:
“Размишлявайте над творенията и благата на Всевишния Аллах, но не разсъждавайте за Същността Му! Защото никога не можете да Го оцените (подобаващо).” (Дейлеми, II, 56; Хейсеми, I, 81; Бейхаки, Шуаб, I, 136)
И Ибн-и Араби Хазретлери е казал:
“Каквато и мисъл да те споходи по отношение Същността на Всевишния Аллах, трябва да знаеш, че Той е различен.” Както Ислямът ни учи: едно от качествата на Същността на Аллах е “мухалефетун лил-хавадис”, тоест не прилича на нищо, което е създадено, различен от всичко, което познаваме. Поради това, когато описваме някого с качества присъщи на Аллах, например кажем за учен, че е справедлив, това не е съдружаване (ширк) само поради вярата ни в качеството на Аллах – мухалефетун лил-хавадис.
Не можем да осъзнаем истината за Същността на Всевишния Аллах, но изхождайки от проявленията на Неговите качества върху вселената и случващото се в нея, можем чрез ума и сърцето си да узнаем за съществуването и Единството Му. За човека, който като всяко друго създание е с ограничена сила и способности това е единствено възможното. И то е достатъчно, за да бъде приет като вярващ (му’мин) пред Аллах. Затова учените в Исляма са казали: “Върха и най-достойното в познанието е знанието за Аллах (марифетуллах)”.
И действително човекът притежава разум, който върви от качествата към окачествения, от творбата към твореца, от изкуството към създателя му и от причината към първопричината. По този начин, тоест виждайки благата и творенията, всяко едно – отделно произведение на изкуството, може да разбере величието, силата и милостта на Аллах в рамките на своите способности и умения. Тоест всеки поема вода от океана на познанието за Аллах (марифетуллах) толкова колкото е вместимостта на неговата делва.
Хазрети Мевляна казва:
“Един ден в мен се пробуди желание да видя в хората светлината на Аллах. Сякаш исках да видя морето в капката, Слънцето в прашинката …”
Ако човек види качествата, действията и творенията на Всевишния Аллах с чист разум и искрено разсъждение и духовно усещане, то този човек не може да е отричащ. Защото отричането започва там, където мисловната дейност и усещанията на сърцето са нарушени или прекъснати. Онзи, който притежава здрав разум и сърце по природа не може да се повлече към неверие. Дори да е роден в среда на неверие, вероятността да се спаси от това е много голяма. Като пример за това подробно в Свещения Коран се известява за Хазрети Ибрахим, който, въпреки че се ражда и израства сред неверници намира съществуването и Единството на Всевишния Аллах само чрез ума и сърцето си.
Поради това здраво мислещият човек не може да бъде абсолютно отричащ. Защото не е достатъчно само да се каже, че нещо не съществува. Необходими са убедителни и разумни доказателства. Какво доказват отричайки онези, които не са разплели загадката на живота, вселената и това, което се случва след смъртта? Това положение прилича на положението на онези, които са гладни, ала не го разбират, защото тялото им е заболяло. Това, че казват „не сме гладни”, когато в действителност са, само доказва болестта им. Човек, чиято нервна система е поразена или е под наркоза не може да усети гвоздей забиващ се в тялото или разрязването на ножа. За онези, които пред тези истини разболяват духа си (рух) и дори не го забелязват Всевишният Аллах използва определенията:
“Слепи, глухи, неми…”
Защото Всевишният Аллах е поместил в природата на всеки човек нуждата и силата да вярва, да търси истината и способността за това. Поради това незнанието или отдалечеността от вярата и истината е причинено само от духовна слепота и глухота.
Дори духа (рух) на невярващия е готов да осъзнае Аллах, но поради духовната слепота и глухота тази готовност остава подсъзнателна. Точно като сънищата, които виждаме, а не можем да си спомним…
Казано по друг начин склонността на човешкия дух към вяра е вродена и това възниква като необходимост още от детска възраст, като глад, който трябва да бъде утолен. Така например дете, което вижда баща си да отслужва молитва (намаз) не задава въпроси свързани с особеностите на самият ритуал на намаза. Тъй като децата не могат да осъзнаят абстрактни понятия, то се опитва да разбере „големината” на Аллах чрез описания на неща, които вижда и познава. Детето се интересува колко е Аллах, иска да знае къде отиват хората след като умрат, какво място е адът и какво – раят.
Детето е в постоянно търсене. Защото духовността е дълбоко скрита в човешката природа. Когато тази предразположеност излезе на съзнателно ниво човек става вярващ (му’мин). А когато остане заключена на подсъзнателно ниво човек става неверник. Също като заключена в клетка птица. Когато птицата бъде пусната на свобода след като дълго време е била затворена, тя не може да лети, защото крилете ѝ са закърнели. Така е и с вярата, когато не може да излезе на съзнателно ниво, човешката склонност към вяра се притъпява.
Следователно в рамките на възможностите и силите си трябва да знаем за Аллах, Който ни е създал от нищото. За да достигнем до прозрение (ирфан) и познание за Аллах (марифетуллах) и да бъдем удостоени с приближаване към Него е необходимо правилно да осъзнаем Неговите качества и действия.
Ако Всевишният Аллах, Премъдър във всяко Свое дело бе повелил на Пророка (с.а.с.) като първи думи за разпространение на вярата: “Чети в името на твоя Господ, няма равен и подобен Нему и Той няма съдружници…” това щеше да доведе до предварителни възражения и да попречи на фокусираните върху съдружаването (ширк) умове да се удостоят с вярата. Ала Аллах започва Своите думи с качеството „сътворяване”, на което никой не може да възрази. След като това е вече прието, Той преминава към извършителя на действието „сътворяване”, повелява “Чети [о, Мухаммад] в името на твоя Господ, Който сътвори…” (Сура Ал-Алак /Съсирекът/, 1). Съдружаващите, които знаеха, че идолите са неспособни да сътворяват, разбраха, че истинският Бог е Аллах и само Той е достоен за възхвала и благодарност.
Един от видните тълкуватели на Корана Бейдави казва:
“В Сура Ал-Алак /Съсирекът/ Всевишният Аллах припомня, че е пренесъл човека от най-низкото до най-високото ниво. Така първо ни посочва създаването, което ни насочва по пътя на разума към опознаването на Аллах. На второ място набляга на четенето и писането, които ни насочват към възможността да чуем думите на Аллах. Тоест обединява материалното (рационалното) и духовното знание (негов източник е Божието откровение-вахий).”
Накратко Всевишният Аллах е превърнал разсъждението върху създанията в средство за удостояване на отричащите с вяра (иман). А за вярващите (му’мин) размисълът (тефеккюр) е средство засилващо вярата и увеличаващо достоверното знание.
| Размисъл Върху Вселената, Човека и Свещения Коран (стр. 203) – Осман Нури Топбаш
