Всевишният Аллах така повелява:
“В сътворяването на небесата и на земята, и в промяната на нощта и на деня има знамения за разумните, които споменават Аллах и прави, и седнали, и легнали на хълбок, и размишляват за сътворяването на небесата и на земята: ”Господи наш, Ти не си сътворил това напразно. Пречист си ти! Опази ни от мъчението на Огъня”. (Али Имран, 190-191)
“…Знайте, че при споменаването на Аллах сърцата се успокояват.” (ер-Ра’д, 28)
Споневането на Аллах не е само изричане на името Му, а мисълта за Него да заеме място в сърцето. Само тогава то ще се успокои. Единствено по този начин ще се прояви щастието в човека, което се поражда от близостта с Аллах.
Когато мисълта, че Аллах е с него заеме място в сърцето на служещия човек, никоя трудност, която би възникнала по време на служба, не може да го сломи, всички трудности му се улесняват и с любов извършва своята служба. А службите, извършващи се с любов са едновременно и успешни, и придават наслада на извършващия. За това сърцето трябва да се изчисти от любовта към друго и да се изпълни с любов към Аллах. В книгата на Ибн Араби, озаглавена ”Мишкятул-Енвар” се предава следното свещено предание (хадиси кудси):
“О, син на Адем! Теб те създадох за Себе си, а материалните блага, за теб. Не погубвай себе си с онова, което създадох за теб!”
| ВАКЪФ ИНФАК ХИЗМЕТ (стр.195) – Осман Нури Топбаш
