Сърцата на хората, които служат, трябва да са изпълнени с щедрост и духовност. Разцветът на душевният ни хоризонт е възможен единствено, чрез духовна храна. А пък в резултат на тази зрялост, ще се задълбочат разбирането, схващането и чувствата ни. Ако праведниците, като Бахаеддин Накшибенд, Азиз Махмуд Хюдаи, Газали, Мевляна и други се занимаваха само с теоретическа наука, без да се занимават с наука за сърцето, нямаше да достигнат тези висини и векове наред да светят в душевните ни небеса като звезди.
За това, че тези велики приближени раби на Аллах наблюдавали събитията през прозореца на сърцето си с обич и любов, са били пътеводители на хората между, които живeли, насочили безброй хора към правия път, които искали да го открият, дори султаните, които направлявали света. Защото, те премахнали булото на тайната от логическите и умствените науки, забулени от общоприeтите и така били удостоени с щедрите прояви на божествената любов.
Въпреки, че преходните тела на тези праведници векове наред лежат в земята, те достигнали до нас с духовните си и благодатни трудове, така и за напред ще останат живи със своите служби.
Да бъде повод за напътствието на хората, което е основна цел на службата, е въпрос, свързан с душевното състояние на човека. Колкото повече прилагаме исляма в индивидуалния си живот, толкова повече имаме възможност да повлияем на останалите хора. Сърцето е един прозорец, отварящ се към божествените тайни. Онези, които добре използват това средство, им се разкрива отвъдното, безкрайното. Същността на вярата в еднобожието (тевхид) превръща човека в пътешественик на вечността.
Ако погледнем в живота на Гордостта на Вселената – Мухаммед (салляллаху алейхи веселлем) ще видим, че божественото откровение (вахий) найнапред бива низпослан в сърцето му. В Корана, това се описва по следния начин:
“Този [Коран] е низпослан от Господаря на световете. Спусна го доверният Дух [Джибрил] в твоето сърце, за да бъдеш от предупредителите, на ясен арабски език.” (еш-Шуара, 192-195)
Низпославнето на Корана в сърцето на Пратеника – салляллаху алейхи веселлем – е станал повод за оформянето на характера и поведението му, като един жив Коран. Достойните сахабета са били изумени именно от тази личност и характер. Така, те изградили личностите и характерите си най-напред от пророческото сърце. Преди да бъдат напътени, тези невежи хора живеели едва ли не като зверове, но черпейки от характера на Пророка, достигнали съвършенство в поведенията си. Така в световната история са се превърнали във ”върхове в благодеянията”. Вярващите, които са си
поставили за цел да служат на религията на Аллах,
трябва да взимат пример от благополучният характер на достойните сахабета, да вземат своя дял от тази възвишена тайна и да се стремят да изпълнят сърцата си с благодатта на Корана.
Служба, лишена от духовност е като кофа вода, изсипана в пустинята. Семе, което е посято в суха почва, има голяма вероятност да попадне в гушата на мишките. А семената на службата, посети със сърце, са бъдещите чинари. Поради това, служещият човек е длъжен да обръща внимание на духовната храна в личностния си живот. В изпълнението на религиозните си задължения, отдавайки важност на духовността, в нрава и отношението си – на деликатността, нежността и себеотрицанието, узрява духовно. Това положение води раба (кула) към божествената любов. Пророкът – салляллаху алейхи веселлем – е казал:
“Аллах обича своя раб, който се бои от наказанието Му, покланяйки Му се, стои далеч от слава и известност, и е ангажиран с възпитанието на душата си.” (Муслим, Зухд, 11)
Сърцето на служещият човек трябва да бъде като една плодородна земя. Живите твари ходят по нея и изхвърлят мръсотията си върху нея. Но тя изчиства цялата мръсотия, след което изкарва растения, с различна красота, с които храни тварите, обикалящи по нея. Ето, такова трябва да бъде сърцето на служещия човек, като тази плодородна земя. Всички красоти, изгледи и отражения в сърцето му трябва като стихове да се отразят у хората, на които върши благодеяние…
| ВАКЪФ ИНФАК ХИЗМЕТ (стр. 192) – Осман Нури Топбаш
