Най-големият правист, израснал в ислямския свят, създателят на ханефитския мезхеб Имам Азам Ебу Ханифе бе учен и далновиден човек. По негово време имаше хора, които виждаха и оценяваха големите му заслуги и достойнства и заслужено го ценяха, но имаше и врагове, които му завиждаха. Веднъж обхванат от своя ярост и завист един от тези му врагове без всякаква причина му удари плесница. Ебу Ханифе го погледна странно и му каза:
- Аз също мога да отвърна на плесницата ти. Имам сили за това, но няма да го направя.
Мога да се оплача на халифа и той да те накаже, но и това няма да направя.
За обидата, която ми нанесе мога да се оплача пред Всевишния Аллах, но и това в никакъв случай няма да си позволя.
Мога да се помоля вместо мен Всевишния Аллах да ти отмъсти в съдния ден. Само че в този ужасен ден не искам да изпадна в трудна ситуация.
Ако в този миг настане краят на света и моите думи послужат като обвинение срещу теб, веднага бих се отметнал от думите и бих заявил пред Всевишния Аллах, че не бих желал да отида в рая без теб.
При тези пълни с милост и достойни думи човекът като че ли бе замръзнал. Всяко изречение на Ебу Ханифе бе изпълнено с милост, които напомняха милите съвети на накой родител към своето дете.
Това поведение на Ебу Ханифе с неговата изтънчена и фина душевност обърна твърдото сърце на човека. И чувството на гняв, вражда и ярост, които само до преди миг кипяха в сърцето му се спотаиха и изчезнаха. И за миг в душата му като че ли се затвори някаква врата, която пропускаше само обич и уважение. Като че ли изведнъж изчезна човека, който само до преди малко хранеше срещу него такава вражда като да искаше да го разкъса от завист и на негово място да дойде друг, който изпитваше хиляди пъти съжаление заради постъпката си и бе изпълнен с сърдечна любов и уважение. Със своята постъпка Ебу Ханифе се бе спасил не само от огъня на отмъщението, но и така също бе успял да приюти заклетия си враг в обширните покои на душата си.
Суфистичният морал изисква тъкмо притежаването на такава чувствителна душевност. Впрочем Рислан Димашки (р.а) повелява следното:
„ Ако намираш сили в себе си да победиш врага, прости му в знак на благодарност за тези сили.“
Затова когато чу мъдрите слова на Имам Азам, коравото сърце на човека размекна и той тутакси разцелува ръцете на този велик човек и го помоли да му прости. Тогава Ебу Ханифе му заяви, че отдавна му е простил и че се надява Всевишния Аллах да ги умилостиви по този случай. Защото този свят човек, прощавайки безброй пъти на хората, се бе упътил да бъде достоен за опрощаването от Аллах.
Първият и най-голям урок, който трябва да се извлече от тази притча е да сме убедени никога да не забравяме скромността и прошката при отношенията си с хората. Ако Имам Азам бе отвърнал с плесницата с плесница или ако му бе ракъл със сурови и горди думи: „ Ти знаеш ли кой съм Аз!“, тези думи нямаше да предизвикат никакви положителни отзвуци у неприятеля му, а напротив, щяха да предизвикат неговото самочувствие и да увеличат гнева му.
Вторият извод е, че приличните проблеми неприбягването до отмъщението – дори когато имате възможност и сили да го правите, не показва, че сте страхлив и жалък. Когато човек е безсилен така и не е способен на нещо. Ето защо истинското достойнство, както е при пророците и светите хора, да съумеете да прощавате когато сте силен.
Впрочем нашият Пейгамбер (с.а.с), когато завладя Мекка, можеше с една дума да отмъсти на идолопоклонниците заради дългите мъчения, заради погубените души, имот и живот на мюсюлманите и за изселванията от родните им места. Но нашият Пейгамбер, владетелят на двата свята, тогава обяви всеобща прошка, с която завладя сърцата на хората. Защото неговата цел не беше да унищожава хората, макар че те бяха заслужили изцяло, а напротив, въпреки всичките им грешки, недостатъци и грехове, той целеше те да се потопят в извора на праведния живот.
Ето такава чувствителна душа носеше нашият Пейгамбер. Той не искаше омразата му към греховете да се пренесе върху грешника и се опитваше да погледне с очите на Всевишния, който винаги ще погледне с милосърдие и снизхождение Своите раби. А това е нещо, което се постига с пророческо възпитание.
Мевляна си представя съгрешилите като наранена птичка. Затова ги кани в своя сърдечен дворец:
„Ела, ти какъвто и да си, ела!
Неверник, огнепоклонник или на идоли пленник,
дори до сто пъти да си нарушил кветвата своя,
ти пак ела, че нашият дом не е дом на безнадеждни. “
