Философите, са отстоявали твърдението, че истината може да бъде открита чрез ограничените способности на разума и чувствата, но този метод не е удовлетворил нито тях, нито останалите.
Изучаващите науката „Келям“ (Ислямска теология и философия), са прилагали основните принципи на разума анализ и сравнение в рамките на откровението (вахий). Тъй като и те са използвали разума като средство, са имали успех само в границата на неговите способности. По отношение на въпросите отвъд разума, обаче не са успели да намерят задоволителни за духа (рух) отговори.
Истински отдадените на Аллах (суфи), придържащи се към пътя, начертан от Свещения Коран и Сунната на Пророка, след достигане до границата на възможностите на разума са продължили да напредват чрез сърцето си разпервайки ,,крилете“ на смирението. В замяна на това са получавали дял от хоризонтите на мъдростта и са били удостоени с проявленията на познанието за Всевишния Аллах (марифетуллах). И човешкият дух може да постигне истинско спокойствие в степента на своите познания от мъдростта.
Хазрети Али (р.а.) изразява това по следния начин:
,,Разведрявайте и отпочивайте душите си с мъдри слова и дела, защото както телата се уморяват и отслабват, така и душите се изтощават.“
,,Предупреждавайте хората с мъдри слова провокиращи към размисъл, за да намерят покой сърцата им. „
Истинската мъдрост е проумяването на същността на материята и тайнството в явленията и събитията.
Мъдростта е да осъзнаеш безсилието на разу ма да разбере истината. Неразбираемото за разума тайнство, може да бъде разгадано единствено чрез мъдростта. Истинското значение на Аллаховите проявления във Вселената може да бъде разбрано с мъдрия поглед.
Ако не бе мъдростта, тайните щяха да останат скрити, тогава сърцата щяха да бъдат лишени от благодатната атмосфера на прозрението. Нямаше да съществуват велики личности като Мевляна, Абдулкадир Гейляни, Юнус Емре, Мухаммед Бахауддин, Азиз Махмуд Хюдаи и още безброй приближени раби на Аллах, които да указват правилната посока на вярващите сърца.
,,Изворът на мъдростта“ извира само в духовно пречистеното сърце, преминало през етапите на усъвършенстване. Вярващият пречиства сърцето си дотолкова, доколкото чрез благовъзпитанието на Всевишния Аллах и Неговия Пратеник (с.а.в.) освобождава духовния си мир от всичко останало, освен Създателя.
Крайната цел на всички науки е задълбочаване в мъдростта; разплитането на вечните загадки, които божието изкуство представя в изложбените зали“ на Свещения Коран, Вселената и човека; осъзнаване на проявленията на Аллаховото могъщество и величие, присъстващи във всяка частица.
Науката медицина, например, изучава изумителния порядьк, който Всевишният Аллах е заложил в човешкия организъм. Ботаниката изследва божествените принципи, които Аллах е установил в растителния свят. Докато мъдростта се интересува от познанието за Създателя на закономерностите съществуващи във всички науки. Защото целта на науката не е „препълване“ на разума със знания, а осъзнаване посредством сърцето на тайните и мъдростите в източника на тези познания. А това е постижимо чрез проявлението на Аллаховото сняние в сърцето.
Всевишният Аллах повелява:
„Той дарява мъдростта комуто пожелае, а който е дарен с мъдростта, е дарен с голямо добро. Но само разумните се поучават.“ (Сура ел-Бакара, 2:269)
Мъдреците, отдадени на Аллах, са съживявали сърцата приживе с напътствията си, а след смъртта си, чрез произведенията, които са оставили, давайки най-задоволителните отговори на проблемите на човечеството.
Един от ислямските учени от миналия век Мухаммед Хамидуллах казва следното:
., Възпитам съм в духа на рационализма. Юридическата работа и правните изследвания са ме карали да отричам всичко, което не може да бъде обяснено и доказано правдоподобно. Изпълнявам религиозните си задължения (молитва намаз, говеене оруч и др.) воден от юридически, а не от суфистки мотиви. Казвам си:
«Аллах е моят Създател и аз му принадлежа. Той ми повелява да извършвам тези неща. Тогава трябва да ги изпълнявам. Освен това правата и задълженията са взаимообвързани. Аллах ми повелява всичко това, за да се възползвам от тях. Тогава съм задължен да Му благодаря.>>
Когато имах възможността да живея в западните общества, в град като Париж, с изумление видях че, това което кара хората да повярвам в Аллах, не са възгледите на учените по право, теология или философия, а хора като Ибн Араби и Мевляна, които искрено са се отдали на Аллах. Имам лични наблюдения в това отношение. Когато бях помолен да поясня един религиозен въпрос, моите отговори основаващи се на разумни доказателства не удовлетворяваха питащия, но резултатът от тасаввуфското обяснение не закъсняваше.
След тези наблюдения започнах да проучвам произведения на тема „тасаввуф“. Това ,,отвори“ очите на сърцето ми. Проумях че, пътят на тасаввуфа от времето на Пророка (с.а.в.) и великите учени в исляма не минава през търсене на смисъл в думите, теориите и безцелни дела. Тасаввуфът е най-краткият път между човека и Аллах, преминаване на нива, развиване и усъвършенстване на личността (духовността).
Човек търси причините за задълженията, които са му възложени. В духовната сфера материалните обяснения ни отдалечават от целта. Единствено духовните разяснения удовлетворяват човека.„
Следователно най-задоволителните отговори, които търси човечеството произлизат от хоризонта на Аллаховата мъдрост, умствените разсъждения и сравненията, съчетани със словата на хората, отдали се на Аллах, които могат да отправят своя призив към сърцата.
Защото тези проницателни хора са ,,преводачите“ на разума, възпитан с откровението (вахий) и сърце, придобило благодат от атмосферата на близостта с Всевишния Аллах. Те отлично знаят, че разсъжденията на разум: основан на желанията на душата (нефс), обхванат от ,,заразата“ на високомерието и надменността и лишен от напътствията на пречистеното сърце, се отклоняват от истинската посока и цел и по примера на сатаната отвеждат човека към непокорство и заблуда. Затова Хазрети Мевляна казва:
..Ако сатаната (шейтан) притежаваше обич (тоест възвишеност на сърцето), колкото разум, нямаше да изпадне в днешното си положение на прокуден.“
Действително първото противопоставяне на разума се е осъществило срещу Всевишният Аллах, Който е сътворил и съживил този разум. Глупецът извършил това противопоставяне е не друг, а сатаната (Иблис).
Истинското умение и проява на интелигентност в човека е да се смири пред Всевишния Аллах, Който го е създал и да се опази от измамите на сатаната.
Хазрети Мевляна отхвърля всички съмнения и въпроси относно истината, които са отвъд границите на разума и изразява значението на отдадеността на сърцето на Аллах и Неговия Пратеник:
,,Макар разума да се справя със земните дела, поради същността си, той е безсилен да достигане до истината и Аллаховото тайнство (марифетуллах). За това възвишено пътуване е необходимо средство. И то е сърцето, обичта и възторга.“
За да изрази това, че няма друг път за спасение от ,,задънените улици“ на разума, освен пречистване на душата (нефс) и сърцето, и смирение (отдаденост) и обич пред Аллаховите истини. Мухаммед Икбал разказва следната алегорична случка:
„Една нощ в библиотеката си чух молец да казва следното на една нощна пеперуда:
-Настаних се в книгите на Ибн Сина (Авицена). Видях творбите на Фараби. Ала така и не разбрах философията на живота от тях. Нямам слънце, което да просвети дните ми…
В отговор на воплите на молеца, нощната пеперуда му показа изгорелите си крила:
«Виж!>> каза тя. От тази любов изгорих крилата си.“ След което продължи:
,,Това, което прави живота по-въодушевен, са усилията и обичта; това, което понася живота във висините е любовта!..>>
Тоест показвайки изгорените си крила нощната пеперуда каза:
<-Избави се от това да се погубиш в задънените улици на философията! Впрегни криле и се отправи към океана на същността на обичта, възторга и благодатта на Месневи!..>>
За да просветлим разума и сърцето си, трябва да се възползваме от сиянието на истината, про блясващо от Аллаховия извор: да се завъртим“ около него с всеотдайна любов. Само така можем да се спасим от ,,зальнените улици“ на разума и да постигнем щастие и спокойствие.
Хоризонта на човек, обединяващ правилната логика с вдъхновението, постигнато чрез усъвършенстване на разума и извисяване на сърцето, излиза от капана на преходните страсти и се открива за вечността.
