В Исляма вярата (иман) се потвърждава със сърцето и се засвидетелства чрез думи. Това означава, че истинското място на проявление на вярата е не разума, а сърцето – центъра на чувствата. Това е изключително важен въпрос, защото вярата е свято усещане/ възвишено чувство. А разумът е необходимо средство за преодоляване на определени начални фази преди достигане до чувството на вярата.
Истинската вяра се постига, когато приетите с разума и потвърдените с мисълта Божии истини, се потвърдят и чрез сърцето. Вяра, която
не е влязла в сърцето не може да се превърне в действие, не може да даде посока на поведението. Такава вяра няма стойност пред Всевишния Аллах, затова Той сравнява положението на онези
учени сред синовете на Исраил, които, въпреки че
прочетоха и знаеха Божиите истини, не ги приеха в сърцата си и не живяха според тях, с магаре носещо томове книги.
Да се знаят Божиите истини не означава те само да бъдат събирани в паметта. Да се знае означава, чрез размисъл и духовно усещане да се
разплете загадката на великия порядък в живота и вселената и да се действа в съответствие с осъзнатото. А това може да направи само сърце осветено от сиянието на вярата.
Когато разумът разсъждава върху човека, вселената и огледалото отразяващо истините в тях – Свещения Коран, достига до резултат, който е като необработен метал, изваден от недрата на земята. Сърцето е това, което превръща тези сурови метали в завършени предмети.
Сърцето е центърът на духовните усещания и преживявания, на чувствата. Както събирането на парченцата от счупена ваза възстановява първоначалната ѝ форма, така и обединяването на функцията на сърцето, изразена с думите „вдъхновение и усещане” и доказателствата, представяни от разума осигуряват пълното постигане на истината.
Това означава, че за да бъде постигната по най-прекрасния начин истината и доброто, разумът трябва да бъде усъвършенстван чрез Божието откровение (вахий). Там, където разумът се изчерпва, липсата му трябва да бъде запълнена от сърце, изпълнено с вяра, което ще компенсира слабостта на разума с отдаденост.
Размисълът е ценен, когато е подкрепен с духовно усещане, казано с други думи мозъка и сърцето трябва да функционират в синхрон. Ако се даде надмощие само на мозъчната дейност и разума, човек може да стане добър в земните неща, тоест човек на ползата и печалбата. Но за да се превърне в съвършен вярващ, той трябва да усъвършенства сърцето си чрез духовно възпитание и така да насочва разума. Защото сърцето – център на чувствата, насочва размисъла на разума, а той насочва волята. Това означава, че основен подбудител на волевите действия са сърцето и чувствата. От тази гледна точка поставянето на сърцето в рамките на Божиите повели е по-важно от останалите органи.
Защото размисълът на разум, попаднал в почвата на земните страсти, нападнат от духовни болести като надменност и възгордяване, лишен от напътствието на пречистено сърце, излиза от истинското си развитие и тласка човека към сатанинска поквара и престъпване.
Мевляна Хазретлери казва:
“Ако сатаната (шейтан) притежаваше обич колкото и разум, нямаше да изпадне в днешното си положение на Иблис.”
Това означава, че разумът сам по себе си не е ценен. За да поемем кормилото на разума и да му дадем най-правилната посока, трябва да усъвършенстваме духовно чувствата в сърцето си.
Накратко, истинският размисъл започва там, където разума, поел от благодатта на Божието откровение (вахий), се среща с духовно усъвършенстваното сърце. Когато използваме понятието „размисъл (тефеккюр)” в тази книга, имаме предвид най-съвършената му форма – размисъл, усъвършенстван чрез Божиите истини и съчетан с
духовните усещания на сърцето.
Тефеккюр (размисъл) – означава да се съсредоточаваш и задълбочаваш върху дадено нещо, като си взимаш поука.
Тееммюл (обмисляне) – означава внимателно и продължително разсъждение и проучване. Изразява детайлното мислене върху вселената и събитията, с цел достигане до истината и извеждане на поуки.
Тедеббюр (предвидливост) – означава да се мисли за резултата и завършека на дадено събитие.
