Всевишният Аллах ни е създал, Неговите раби, в най-превъзходната форма, „ахсен-и теквим”, и върху фитрата (първичната природа) на Исляма, без да сме платили никаква цена. И за да ни изпита, Той ни е дарил с „нефс”, способен да клони или към „таквата“, или към „фуджура“ (неморалността), към доброто или към злото, към севаба или към греха.
Най-трудното препятствие, което лежи по пътя ни на преминаване през изпитанието в този живот, е собственият ни нефс. За да бъдем в състояние да преминем през препятствието, наречено нефс, ние трябва да го подложим на пречистване (тезкийе), което значи, че трябва да поемем път на духовно възпитание и усъвършенстване.
Имам Газали (рах.ал.) казва:
„Човекът е като восък. Може да му се придаде форма – отрицателна или положителна – чрез направляване.“
Например, от две тригодишни деца, които видят кученце, едното от тях ще му даде мляко, а другото ще го замери с камъни. Това е пряк резултат от различията в това как са били отгледани и възпитани.
Духовното възпитание (тербийе) е задължително, за да се отстранят негативните импулси, които са част от човешката природа, и за да се развие положителният потенциал вътре в човека.
Имам Газали установява три естествени сили, които придават форма на човешкото състояние и поведение. Това са:
1) кувве-и аклиййе (силата на разума);
2) кувве-и гадабиййе (силата на гнева);
3) кувве-и шехевиййе (силата на страстите).
Тези естествени сили могат да се проявят в живота по един от три начина: ифрат, тефрит или итидал.
- Ифрат е прекалената крайност.
- Тефрит е противоположното на прекомерността, т.е. това е недостиг и разпуснатост, и оставане под средното.
- Итидал пък е между ифрат и тефрит, т.е. балансът в състоянието и поведението.
Прекомерността (ифрат) на рационалната сила (кувве-и аклиййе) е сладкодумие и необузданост. Недостигът (тефрит) ѝ е идиотщина. Нейният приемлив баланс (итидал) е човек да използва своя ум в светлината на откровението (вахий), като по този начин води до мъдрост и проницателност.
Прекомерността (ифрат) на силата на гнева (кувве-и гадабиййе) е ярост, а именно необуздан гняв. Недостигът (тефрит) ѝ е малодушие. Нейният приемлив баланс (итидал) е храброст; човек да използва силата и смелостта си на правилното място и само колкото е необходимо.
По време на битка, когато Али (р.а.) поискал да убие кяфир, с когото се биел, неверникът се изплюл в лицето му. Тогава той се въздържал и го оставил, показвайки по този начин един неповторим пример за това използване на храбростта.
Защото този благословен сподвижник се сражавал само за да изпълни повелята на Аллах, а не за да задоволи собствения си гняв или гордостта си. За да не засенчи това свое дело, което вършел за задоволството на Аллах, с желанието на своя нефс, той превъзмогнал гнева си. Така той подчинил силата на гнева си на напътствието, дадено чрез вахий, и демонстрирал силата на волята по най-добрия и най-приемливия начин.
Прекомерността (ифрат) на силата на страстите (кувве-и шехевиййе) е поквара, непристойност и неморалност. Недостигът (тефрит) ѝ е безчувственост и фригидност. Приетата ѝ умерена форма (итидал) е благоприличие (едеб), целомъдрие и скромност (хая).
Ислямът е направил съвършени всички форми на човешко поведение, изпълнявани от тези сили на разума, гнева и страстите, и е определил приемливи и позволени граници за тях. Например “убиецът” и “героят от войната” са извършили, в същността му, едно и също дело. Убиецът обаче е извършил най-голямото престъпление, правейки го заради своя нефс, а героят от войната е извършил похвално дело в джихада си за задоволството на Аллах.
Също така, има външно сходство между лихвата и търговията, тъй като и двете са причина за спечелване на пари. Лихвата обаче е харам, защото се възползва от правата на индивидите и общностите. Търговията, от друга страна, е средство за придобиване на халял печалба.
Приличат си и прелюбодеянието и половото сношение между съпруг и съпруга. Прелюбодеянието унищожава потеклото и е забранено, и проклето дело. A целомъдреният брачен живот, който е причина за оставяне на праведно потомство, а от това и на спокойно общество, е позволено и желателно. Един айет гласи:
“Господарю наш, дари ни със съпруги и потомци – радост за очите ни! И ни стори водители на богобоязливите!” (ел-Фуркан, 25: 74)
По този начин човешките действия, които на външен вид си приличат, могат да доведат или до щастие, или до унищожение, в зависимост от това дали нефсът, който ги извършва, е бил подложен на духовно възпитание или не.
Следователно, целта на духовното възпитание е човек да предпази себе си от крайностите на тези човешки сили и импулси и да ги отведе до ниво на умереност и баланс, както е описано в Корана и сюннета. Ако тези естествени импулси бъдат оставени без да се възпитават, тогава те могат да станат средство за извършване на зло и потисничество, а не средство за добро. Вместо да доведат до полза, те могат да предизвикат огромна вреда.
От тази гледна точка тогава човекът има абсолютна необходимост от обучение и възпитание.
Всевишният Аллах е дарил човечеството с най-великите възпитатели, а именно пейгамберите. Той е изпращал пратеници в периоди на невежество, по-специално – във времена, лишени от справедливост, човешки права и хуманност. Пратениците възпитавали и образовали онези, които ги последвали, под ръководството на откровението, позволявайки им да съзреят, спасявайки ги от тъмнината на невежеството и довеждайки до появата на знаменити личности, които щели да създадат цивилизации на добродетелта.
| Осман Нури ТОПБАШ – Ролята на тасаввуфа в изпитанието на мюсюлманина със самия себе си (стр. 79-84)
