Благословеното лице на Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем) било най-красивото и най-чистото.
Когато Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) се преселил в Медина, един от еврейските учени — Абдуллах ибн Селям, с любопитство попитал за него и след като го видял, казал :
„Това лице не може да лъже!”; по-късно ученият станал мюсюлманин.
Синът на Ебу Ремсе казал:
„Показаха ми Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем). Когато видях Благословената светлина, казах: „Тази велика личност e истинският пратеник на Аллах.”
Красотата, величието, светлината и нежността му толкова изпъквали, че нямало нужда от друго чудо или доказателетво, което да потвърди неговото пророчество.
Коrато нещо не се нравело на Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем), веднага проличавало по лицето му, когато пък нещо му харесвало, пак по лицето му се усещало. Първата сътворена светлина е неговата. В чистото тяло на Пейгамбеpa (салляллаху алейхи ве селлем) се съчетавали жизненосттa, свенливостта и величието. Бил по-срамежлив дори от девственица с покрито лице.
Не е по силите ни да опишем нежността на сърцето му!
Лицето на Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем ) било сияйно красиво, думите — изразителни, движенията — нежни, езикът красноречив, каквито били и неговите изрази.
Не изричал безполезни слова, а всяка негова дума съдържала мъдрост и наставление. Никога не злословел и не говорел празни приказки, а говорел така, че хората да го разбират.
Бил тих и скромен. Не се смеел на глас. Винаги бил усмихнат.
Будел страхопочитание у случайно срещналия го, а който контактувaл и говорел с него, го заобиквал с цялата си душа.
Почитал всеки човек според достойнствата му. Изключително уважавал близките си. Както се отнасял към семеийството и сподвижниците си – с нежност и любезност, така се отнасял и към останалите хора.
Особено много уважавал слугите си. Каквото ядял и обличал, със същото хранел и обличал и тях. Бил изключително щедър, почтен, милосърден, състрадателен. Когато трябвало, проявявал смелост, когато трябвало, проявявал смиреност.
Изпълнявaл обещанията си и бил справедлив в своите оценки. С прекрасния си нрав, остроумие и проницателност превъзхождал всички хора и бил достоен за възхвала.
Накратко, Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) притежавал прекрасен облик, превъзходно телосложение и съвършен живот.
Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) винаги скърбял и постоянно размишлявал. Не говорел, без да има нужда. Мълчанието му било продължително. Когато казвал нещо довършвaл думите си. С няколко думи изразявал много неща. Думите изричал една по една; не били нито повече, нито по-малко. Въпреки че по рождение бил нежен, бил непреклонен и внушителен.
Когато се ядосвaл, не се изправял от мястото си. Не се ядосвал, освен в случаите, когато се изказвало възражение и се потъпквала истината. Това продължавaло, докато истината не намерела своето място. Чак тогава се успокоявал. Никога не се ядосвал заради себе си, не се защитавал и не спорел с никого.
Той никога не влизал без позволение в чужд дом. Когато се връщал вкъщи, разделял времето си на три части: първата Аллах (ибадет), втората – за семейството си, и третата – за себе си. Своето време разпределял между всички хора и никого не лишавал от внимание. Превземал сърцето на всеки един.
При всяко действие и ситуация Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) споменавал Аллах. Седял на различни места в джамията, за да не се превърне в традиция. За да не позволи да се превръщат определени места и постове в свещени и да не се проявява високомерие между хората, казал:
„Достойнството на определено място е свързано с достойнството на онзи, който сяда на това място!“
Когато влизал сред хората, сядал там, където е свободно, и желаел всеки да постъпва по този начин.
Всеки, който поискал нещо от него – съществено или не, – докатокато не му го даде, не намирал покой, а ако не можел да му помогне, с благи думи завладявал сърцето му.
Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) споделял мъката на всеки независимо какъв пост заема – беден, богат, учен или невеж; с човешкото си достойнство всеки бил равноправен в отношението си към него. Във всичките му сбирки господствали добродетелите: скромност, знание, свенливост, търпение, упование и доверие.
Никого не порицавал за постьпката му. Ако имало нужда от предупреждение, го предупреждавал по изключително деликaтeн начин, за да не го засегне. Не обвинявaл човека заради недостатъка му и строго забракявал да се прави това. Всъщност подозрението на някого в нещо и тьрсенето на недостатъците му е забранено от Аллах Теаля.
Не говорил по теми, от които ке може да се очаква севап( духовно въздаяние). Беседите на Расулюллах (селляллаху алейхи ве селлем) доставяли огромна наслада на слушателите. Когато говорел, всички го слушали толкова задълбочено, че Омер ( радияллаху анх) казвал: “Ако птица кацнеше на главата ня някого, тя можеше да стои там часове, без да отлети!”
Вежливостта и свенливостта му до такава степен се отразили на сахабетата, че дори задаването на въпрос към Пейгамбера ( салляллаху алейхи ве селлем) считали за нахалство.
Когато при него идвал някой бедуин от пустинята и давал повод за дискусия, изчаквали, за да се възползват от знанието и духовността на Расулюллах (селляллаху алейхи ве селлем).
