Всевишният Аллах повелява, желаейки да Го споменаваме във всеки повод:
„О, вярващи, често споменавайте Аллах!“ (ел-Ехзаб, 33: 41)
„…които споменават Аллах и прави, и седнали, и легнали на хълбок…“ (Ал-и Имран, 3: 191)
Така Той иска сърцата ни да жадуват за срещата с Него във всеки миг.
С други думи, нашият дълг като вярващи да споменаваме Господаря не се ограничава само до намаза. Трябва да сторим така, че размишлението ни за Аллах и споменаването Му по време на намаза да продължи и когато той приключи. Защото Аллах Теаля не забравя Своите раби дори
за миг и иска и ние да Го споменаваме постоянно.
Пейгамберът ни (с.а.с.) е насърчавал неговите сподвижници във всеки повод много да правят
зикр. Той е съветвал различните сахабии да правят различни вирдове и е известно, че от време на
време те сформирали кръгове и изпълнявали своя зикр заедно.
Именно заради опасността от оставане в нехайство за зикруллах дори за секунда, Пейгамберът ни (с.а.с.) е отправял следната дуа:
„Я, Рабби, не ме оставяй на нефса ми дори за миг!“
Защото сърцето може да бъде небрежно до степен, че да забрави Аллах. Затова Пейгамберът ни (с.а.с.) е казал:
„Понякога було се спуска над сърцето ми. Затова се обръщам към Аллах с молба за опрощение (истигфар) по сто пъти на ден.“ (Муслим, Зикр, 41; Ебу Давуд, Витр, 26)
Това показва, че не само извършването на грехове изисква истигфар, но също и нашите моменти, прекарани в нехайство за Аллах. Критерият за сърце, което е достигнало марифетуллах, е много деликатен и дори дъхът, поет без осъзнаване на Истинния, се счита за грях. Пейгамберът ни (с.а.с.) казва следното в един хадис-и шериф:
„Ако хора седнат на събрание, без да споменават името на Аллах, тяхното дело ще бъде непълно и те ще са съгрешили. Който върви по пътя и не споменава Аллах, ще бъде лишен и ще е съгрешил. Който отиде да спи и не споменава Аллах, отново ще е извършил непълно дело и ще е съгрешил.“ (Ахмед, II, 432)
Състоянието, упоменато в 191-ви айет на сура Ал-и Имран относно споменаването на Аллах в изправено, седнало или легнало положение е показателно за това. Човек обикновено се намира в едно от тези три положения. По този начин нашият Господар желае за нас постоянно състояние на зикр. Айетът продължава и споменава условията, за да бъде прието това състояние на
постоянен зикр:
„…и размишляват за [чудесата на] сътворяването на небесата и на земята…“ (Ал-и Имран, 3: 191).
Това означава, че Аллах желае ние да размишляваме задълбочено върху Неговата божествена сила и проявите на Неговото величие с тръпнещо сърце, което е наясно със своето собствено безсилие и нищожност, и със страхопочитание и възхищение.
В друг свещен айет Всевишният ни Господар повелява:
„Вярващите са онези, които щом бъде споменат Аллах, сърцата им тръпнат, и щом им бъдат четени Неговите знамения, те усилват вярата им…“ (ел-Енфал, 8: 2)
Зикрът, който просто се състои от повторение на думи, който не се придвижва от устните до сърцето и не води до пробуждане на сърцето и накарването му да тръпне, не е истински зикр и той не е приемлив. Целта на зикра е сърцето да осъзнава онова, което се споменава, и да бъде заедно с Всевишния Аллах.
Ето защо напредъкът по пътя на тасаввуфа не зависи само от напредъка в духовните уроци и практикуването на периодичните еврад. Той е свързан и с извисяването на чувствителността на сърцето и ахляка и с увеличаването в сърцето на проявите на Прекрасните имена на Аллах.
За онзи, който научи своите духовни уроци, се установява, че се е подобрил по отношение на учтивостта, елегантността, добротата на сърцето, милостта, състраданието, служенето на другите, полагането на усилия и жертвоготовността; изисква се той да стане по-прощаващ, по-разбиращ, по-толерантен и да се увеличи търпението и доволството му. Изисква се да иска за брата си онова, което иска за себе си, и да притежава самоотвержен и чувствителен дух. Това е единственият път, по който духовният напредък може да се осъществи.
Практиката на тасаввуфа е човек да живее със съзнанието, че винаги е заедно с Аллах, в рамките на изобилието (фейз) и духовността, произтичащи от зикра. Сами Ефенди описва тасаввуфа като „пречистване на сърцето от всичко, освен от Аллах, чрез постоянно състояние на зикр“.
Когато един вярващ постигне това състояние на съзнаване и възприятие, гарантирано е, че той ще може да разрешава загадките в божествените изпитания, с които се сблъсква.
Например Омер ибн Абдулазиз казва:
„Харамите са огън. Само онези, чиито сърца са мъртви, достигат до него. Ако те бяха живи,
щяха да почувстват болката от огъня.“
Вярващият, чието сърце е живо със зикруллах, ще бъде предпазено от нехайството и по този начин:
- Ръката му няма да бъде в състояние да посяга към харамите или дори към нещата, които са съмнителни;
- Той ще е предпазил духа си от злото, което смущава духовните му ценности;
- Той няма да преследва напразни цели; няма да се рови в тривиалното, лъжата и крайностите; няма да остава заблуден от преходни любови.
- Той няма да изгуби живота си, опитвайки се да угоди на своето диво его – нефса; няма да опетни книгата с делата си с разпуснатост и позорни дела.
- Напротив, той ще украси живота си с праведни и добри дела.
- Той ще вземе Корана и сюннета за свои пътеводители в живота.
- Той ще изпълнява своите ибадети в дълбоко благоговение (хушу). И той ще полага повече усилия в това да прави хизмет по пътя на Аллах, както и да присъства на събиранията на праведните.
- Като свидетел на своя Господар на тази земя, той ще оставя след себе си добро впечатление и много спомени за един достоен живот и по този начин той ще съживи своя живот.
Противно на всичко това, сърце, което е далеч от зикра, ще бъде предмет на нехайството и ще стане мрачно и грубо. То ще бъде винаги на ръба да попадне в ямите на греха. Защото нехайството е настройката, която води до грях. Когато тази настройка бъде установена, греховете започват да се извършват лесно, без да се чувства тяхната тежест.
В тази връзка тогава, отстраняването на нехайството чрез зикр е средство за постигане на таква – духовната защита, която е най-силният щит срещу греха. Това е така, защото нито един човек няма да се опита да спъне своя брат, изричайки “бесмеле”. Сърце, което казва „Аллах“, няма съзнателно да нарани друг.
Тасаввуф е да живееш със сърце, което е напълно живо, винаги съзнаващо, че се намира под наблюдението на божествената камера, в състояние на ихсан. Той значи да живееш с принципа, че Аллах Теаля е с нас във всеки миг и на всяко място. Той значи да не забравяме дори за миг, че Той е по-близо до нас, отколкото вената на шията ни. Той значи да знаем със сигурност, че онова, което се случва в сърцата ни, е ясно и очевидно за Него и че Той ни вижда и чува през цялото време.
Нека Всевишният Аллах отреди на всички ни да живеем имана си във възвишената степен на ихсана. Нека Той освети сърцата ни със светлината на зикруллах, марифетуллах и мухаббетуллах. Нека Той дари всички ни с успех в това да живеем живот, изпълнен с прието служене Нему.
Амин!..
| РОЛЯТА НА ТАСАВВУФА В ИЗПИТАНИЕТО НА МЮСЮЛМАНИНА СЪС САМИЯ СЕБЕ СИ – Осман Нури Топбаш
