Аллах Теаля обича да опрощава. Ако рабът се разкайва искрено и със съжаление за греховете си, Всевишният Аллах обещава, че ще приеме покаянието му. Тъй като Той е многоопрощаващ, в Свещения Коран иска и рабите Му да прощават.
Условиятаза опрощаване на греха са: искрено съжаление, подчинение на Аллах и странене от забраните (харам). Най-прекрасните примери за прошка са от живота на Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем). Например в деня на завоюването на Мекка извинил Хинд в замяна на вярата ѝ – в битката при Ухуд тя от злоба разкъсала със зъби сърцето на чичо му Хамза (радияллаху анх). В този ден тя застанала зад Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем) и казала:
„О, Пратенико на Аллах! Позна ли ме?“
Въпреки че оттогава изминали пет години, Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) отговорил:
„Нима мога да забравя този радостен вик?“
Така в името на вярата ѝ простил.
От друга страна, в деня на завоюването, когато мекканците очаквали да видят как ще постъпи, Пророкът на милосърдието Мухаммед (салляллалху алейхи ве селлем) им казал:
„О, Курейши! Какво мислите, как ще постъпя спрямо вас?“
Те казали:
„Ние се надяваме, че ще сториш добро, и казваме: „Ще сториш добро!“ Ти си великодушен и благодеятелен брат! Син на великодушен и благодеятелен брат!…“
След това Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) казал:
„Аз ви казвам, както пророкът Юсуф е казал на своите братя: „Няма укор днес към вас“ (Юсуф, 12:92)
Хайде отивайте си! Вече сте свободни!“
В друго обръщение казал:
„Днес е денят на милосърдието. Днес е денят, в който Аллах чрез исляма, ще дари Курейшите със сила и превъзходство.“
Синът на Ебу Джехил – Икриме, бил сред известните врагове на исляма. След завоюването на Мекка, избягал в Йемен. Когато жена му станала мюсюлманка, го завела при Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем). Той го посрещнал със задоволство: „Добре дошъл, о, преселнико!“ Така Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) го извинил, без да го упрекне за злодеянията, които извършил срещу мюсюлманите.
Хабир бин Есед също бил голям враг на исляма. Когато дъщерята на Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) – Зейнеб (радияллаху анха), се преселвала от Мекка в Медина, той нарочно я бутнал от камилата. Тъй като била бременна, тя пометнала и тежко се наранила. Хабир бин Есед извършил още много подобни престъпления. В деня на завоюването на Мекка се опитал да избяга, но не успял. По–късно приел ислямската вяра и отишъл при Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем). Той извинил и него.
Раслюллах(салляллаху алейхи ве селлем) често отправял следната молба към Аллах:
„О Аллах! Опрости моята общност (уммет), защото не знаят!“ (Ибн Мадже. Менасик, 56; Ахмед б. Ханбел. т.4, с.14)
Един човек на име Хамаме, след като станал мюсюлманин, прекъснал търговските си отношения с мекканските езичници. Смаяни, мекканците се обърнали към Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем). Той ипзратил писмо на Хамаме, с което го посъветвал да продължи да търгува с тях. Цели три години езичниците подложили мюсюлманите на мъчение, лишавайки ги от храна и без да поддържат никакви взаимоотношения с тях. Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) простил дори на тях. Впоследствие заради това велико благодеяние всички станали мюсюлмани.
Един ден дошла група от осемдесет души неверници, за да убият Пейгамбера (саллеллаху алейхи ве селлем), но всичките били заловени. Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) им простил.
В битката при Хайбер една жена сложила отрова в храната на Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем). Когато взел първата хапка, той усетил това. Въпреки че еврейката признала вината си, Расулюллах(салляллаху алейхи ве селлем) и простил. Защото в Корана Аллах Теаля повелява:
„Пирдържай се към снизхождението и повелявай приличното, и страни от невежите!“ (Ел – Араф, 7: 199)
Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) бил живият пример на Корана. Прощавал от сърце, без да се колебае, всички престъпления, които лично го засягали. Що се отнася до обществените престъпления, никой не можел да го утеши, докато сам не успеел да установи истината и да върне правото на угнетения.
Усаме, когото Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) много обичал, поискал извинение за едно момиче, което откраднало, въпреки че било от знатно семейство. В този момент лицето на Пророка побледняло от яд. Твърдо казал“
„Дори ако дъщеря ми, Фатима, бе откраднала, щях да и отрежа ръката!…“ (Бухари, Худуд, 12)
Страницата на гнева в „Книгата на живота“ е една историческа трагедия. Като серизна опасност гневът може да се предотврати единствено чрез оръжието на братството и търпението, чрез обгръщане със спокойствие, без да се нарушава равновесието.
Самоотвержеността и опрощението към другия от страна на сахабетата, следващи възпитанието на Пратеника (салляллаху алейхи ве селлем), са неоценими и неповторими. Типичен пример в този смисъл е случката с Али (радияллаху анх):
По време на една битка по пътя на Аллах, Али (радияллаху анх) повалил на земята един от противниците, който бил изключително силен. В момента, когато щял да го убие и животът му висял на косъм, врагът го заплюл в лицето. Отвратен от наглостта му, Али (радияллаху анх) отдръпнал сабята си.
Неверникът, който се избавил от смъртта, остнанал изумен от милосърдието и прошката на своя противник, и не разбрал реакцията му. После попитал Али (радияллаху анх) защо постъпил така.
Същата случка е красноречиво разказана от Мевляна Джеляледдин Руми:
„Този човек казал:
„-О, Али! Ти бе опрял острата си сабя в мен! Тъкмо да ме убиеш, и се отказа! Защо постъпи така? Какво видя, та силният ти гняв, с който ме повали на земята, изведнъж изчезна?…
О, герой на битките! Благоволи да разкажеш нещо за себе си! Що за дело е това?… О, Али! Сега разбрах, че това е от тайните на Аллах. Защото да убиеш човек без сабя е дело само на Господ. Разкрий ми тази тайна!“
След тези думи на своя противник Али(радияллаху анх) казал:
„-О, човече! Знай, че аз използвам сабята си, за да спечеля задоволството на Аллах. Защото съм раб на Аллах, а не на душата и страстите си… Опознах душата си. Стана ми тежко, че ще ме победиш със своята плюнка. Но тъй като се страхувах от злото на нефиса, вкарах сабята обратно в ножницата си. Затова отвърнах лице от всичко освен от задоволството на Аллах… Аз съм пълен с божествени скъпоценности, подобни на сабя, която е украсена със скъпоценни камъни. Затова по време на войната се стремя не да убивам, а повече да съживявам… Когато се биех с теб, а ти ме заплю, в мен се породи злоба и реших, че е редно да прибера сабята в ножницата, за да бъда от щастливите, които обичат заради Аллах и мразят заради Аллах… Що се отнася до онзи, който е пленник на своята душа и страсти, той е в по-тежко положение и от пелнника, и от роба. Защото робът става свободен след една дума от своя господар, докато този, който робува на душата и страстите си, в един пагубен ден се събужда опиянен от преходните удоволствия и остава във вечна загуба… Затова не последвах егоизма си и се отказах да те убия… О, човече! Аз не притежавам други освен божествени качества. Ако и ти искаш да достигнеш напътствието, ела насам и се приближи към мен!… Ела насам, за да те освободи Аллах със Своето благоволение и милост! Защото милостта Му надминава Неговия гняв“
След тези думи Али (радияллаху анг) казал на човека, който бил удостоен със светлината на напътствието:
„Вече се избави от опасността. Опозна душата си. Сега благодарение на вярата се превърна в рядка скъпоценност… О, ти който се удостои с Божията светнлина! Сега ти си аз, аз съм ти (т.е. и ти си един Али). Защо тогава да не прегърна Али?“
