Когато описва качествата на Своите истински и праведни раби, Всевишният Аллах повелява следното:
“… и които, ако им се напомнят знаменията на техния Господ, не остават пред тях глухи и слепи…” (Сура Ал-Фуркан /Разграничаването/, 73)
Когато се четат знамения от Свещения Коран или се дават наставления с айети от него, мюсюлманите се вслушват с внимание и с цялото си сърце, разсъждават върху чутото и се подчиняват на повелите в него.
В друг свещен айет се казва следното:
“Вярващите са онези, които щом бъде споменат Аллах, сърцата им тръпнат, и щом им бъдат четени Неговите знамения, те усилват вярата им, и на своя Господ се уповават…” (Сура Ал-Анфал, 2)
И обратното, в голяма загуба са онези, които не могат да вземат дял от благодатта и духовността на Свещения Коран, не разбират символите, знаците и тайните послания, не са познали мистерията му и не спазват повелите и забраните му.
Всевишният Аллах повелява следното:
“От Моите знамения ще отклоня онези, които без право се възгордяват на земята. Каквото и знамение да видят, те не вярват в него. И да видят пътя на разума, не ще го приемат за път. А ако видят пътя на заблудата, ще го приемат за път. Това е, защото взимат за лъжа Нашите знамения и са нехайни към тях.” (Сура Ал-Араф /Стената/, 146)
Възгорделите се, които таят в себе си чувство за превъзходство над останалите, не могат да разсъждават над значението на знаменията и да се поучат от тях. Защото Всевишният Аллах не е дал на сърцата на угнетителите способност да разбират мъдростите в Свещения Коран и да разчитат проявленията на величието му. Така, те са ощетени от тази голяма Божия милост. Защото подобно блато от печал е крайно неподходящо място за съкровищница от тайнство и мъдрост като Свещения Коран. Той може да бъде пътеводна светлина, която прониква през очите и намира път само към сърцата за богобоязливите раби.
Жалкото положение на нехайните, лишени от богобоязън хора е причинено от това, че те не раз-
мишляват подобаващо над Корана и в резултат от това остават в плен на невежеството на душата (нефс). Ако бяха помислили обективно над Корана, щяха да му се подчинят и нямаше да останат безчувствени, навъсени и объркани пред Божиите напътствия. А напротив, щяха да приемат истината, да се обгърнат в хубав нрав и да получат дял от Божието тайнство и мъдрост. В резултат за тях щеше да се открие пътя към вечното спокойствие и щастие.
От всичко казано до тук се разбира, че вярващият (му’мин) не може да остане далеч от размисъла (тефеккюр) и да похаби най-ценният капитал, който притежава – живота си. Още повече, че и Всевишният Аллах ни предупреждава за опасността да похабим напразно и погрешно времето си:
“Кълна се в следобеда – човекът е в загуба, освен онези, които вярват и вършат праведни дела, и взаимно се наставляват за истината, и взаимно се наставляват за търпението.” (Сура Ал-Аср /Следобедът/, 1-3)
Поради това, погледът на богобоязливия вярващ (му’мин) трябва да е поучителен, а мълчанието му изпълнено с размисъл. Трябва да полага старание да разсъждава над Божиите истини, чрез айетите на Корана, да се задълбочава върху тях и да достигне до познанието за Аллах (марифетуллах). Вярващият (му’мин) трябва да възприема Свещения Коран като писмо от Всевишния Аллах към Неговите раби и с обичта и въодушевлението на вярата да се привърже здраво към този извор на вечно спокойствие.
