Месневи: „Ако подвластен на гнева, си наранил сърца и си ги хвърлил в огъня, този огън ще разпали твоя огън в Ада.”
„Огънят на твоя гняв ще те изгори, ще те подложи на унижение още в този свят. Адския огън, който ще се разпали от него, ще те гори вечно в отвъдния свят (ахирет).”
„Тук огънят на твоя гняв засяга хората. Адският огън, който се разпалва в резултат от това ще връхлита върху теб вечно в отвъдния свят.” (том 3, 3472-3474)
Съвършеният човек притежава толкова прекрасен характер и нравственост, че не се обижда от никого и не се ядосва на никого, освен заради Аллах. Защото той е достигнал до тайнството на това:
„…богобоязливите, които раздават и в радост, и в беда, и за сдържащите гнева си, и за извиняващите хората, Аллах обича благодетелните…“ (Сура Родът на Имран, 3:133-134)
Според преданието един ден по невнимание слугата на Хазрети Джафер-и Садък го заля с гореща супа. Хазрети Джафер-и Садък погледна ядосано слугата си, който каза:
„–Господарю! В Свещения Коран са похвалени онези, които сдържат гнева си!”
Джафер-и Садък отвърна:
„–Сдържах гнева си!”
Слугата продължил:
„–На същото място в Свещения Коран се казва, че и онези, които извиняват грешките на другите също са похвалени!”
Хазрети Джафер-и Садък отвърнал:
„–Добре извиних те!..”
Този път слугата казал:
„–Айета завършва с думите: Аллах обича благодетелните !”
След което Джафер-и Садък казал:
„–Върви свободен си, освобождавам те заради Аллах !..”
В книгата на живота разделът на гнева е история на бедствията. Спасението от тази сериозна опасност е да не позволяваме избухване на гнева си, а чрез силата на търпението и милостта да запазим самообладание и да се успокоим.
Ебу Дерда (р.а.) попитал Пророка (с.а.в.):
„–Научи ме на нещо, което ще ме отведе в Рая!” Пророкът (с.а.в.) повелил:
„–Не се ядосвай!” (Бухари, Едеб, 76; Тирмизи, Бирр, 73)
Отново, когато един човек попитал Пратеника на Аллах (с.а.в.):
„–О, Пратенико на Аллах! Не мога да запомня много неща, кажи ми нещо кратичко, с което да намеря щастие!”, той отвърнал:
„–Не се ядосвай!” (Бухари, Едеб, 76; Тирмизи, Бирр 73)
Друг хадис гласи:
„Аллах няма да разкрие греха на онзи, който сдържа гнева си!” (Ихйа, III, 372)
„За раба няма по-благодатен залък за достигане на одобрение при Аллах от преглъщането на гнева.“ (Ихйа, III, 392)
„Силният е не онзи, който успява да пребори и просне на земята другите. Истинският герой е онзи, който успее да се сдържи в момент на гняв.” (Бухари, Едеб, 102; Муслим, Бирр, 106-108)
Месневи: „Когато слаб и беззащитен човек поиска помощ от Всевишния Аллах, силен грохот се спуска сред ангелите в небесата.” (том 1, 1315)
„О човече, злините и страданието, което получаваш от другите е отражението и проявлението на твоят лош нрав в тях.” (том 1, 1318)
В Хадиси шериф се отправя предупреждение към хората за това, че трябва да се боят от болката на угнетените, като се известява, че няма преграда между техните молитви иВсевишния Аллах. Поради това човек трябва да не угнетява никого. Въпреки това, онзи който претърпи злина трябва да приема това като отражение на гнета и злината в него. Мевляна изразява по следния начин успокоението и безпокойството във вътрешния и външния свят на човека:
„Ако се убодеш на трън, знай че ти си го посадил! Ако си обгърнат в нежна коприна, то ти сам си я изтъкал!”
„Ако бе надникнал в дълбините на своята същност, щеше да разбереш, че злината е причинена от теб самия. Нима щеше да търсиш слабостите на другите и да изпаднеш в нехайството да ги кориш за грешките им, ако бе погледнал чрез сиянието на Аллах?”
Разбира се не винаги изпитанията и лошото отношение, което може да срещне човек са резултат от негова грешка или грях. Ако бе така пророците, които не бяха извършвали грехове нямаше да понесат толкова страдания. Подобни изпитания понякога се налагат от същността на земния свят като място на изпитание, а друг път спомагат за духовното напредване на човека, който ги понася.
Част от злините, които сполетяват човек обаче както е споменато по-горе са свързани с неговите качества. В такива случаи човек трябва да направи равносметка на своя нрав и на душата си нефс. Поради това преди да кажем нещо трябва добре да помислим. Защото целта не е да забождаме бодлите,
които излизат от устата ни в сърцата на другите, а да прегърнем със сърцето си тези сърца. Поведението ни трябва да съответства на думите ни и с всяко свое състояние трябва да излъчваме красота край себе си.
Месневи: „Човек не знае, че наранявайки другите, наранява Аллах. Не знае, че водата в тази купа се е вляла в реката на Истинния (Хак).” (том 1, 2520)
Онзи, който обижда творение на Аллах трябва да мисли за това, че преди гнева на това творение, предизвиква гнева на Всевишния Аллах. Защото обичта на Аллах към Неговите създания е много силна. Поради това е възбранил да се споменават прегрешенията и греховете дори на грешниците, определяйки това „злословене” като един от тежките грехове.
Всевишният Аллах повелявайки „…и му вдъхна от Своя дух…” (Сура Ал-Хиджр, 15:29; виж Сура Сад, 38:72) е дал способност на човека да се приближи към Него и го е създал по най-прекрасния начин с тайнството на „ахсен-и таквим” (най-прекрасното творение). Поради това нашият Създател не позволява рабът Му да бъде унижаван или презиран.
Според преданието Мухиддин-и Араби веднъж минавайки по кея видял младеж да надига стомна с вино и в същото време да притеснява намираща се наблизо жена.
Мухиддин-и Араби си помислил:
„–Човек винаги трябва да вижда останалите над себе си и да е скромен, ала навярно аз превъзхождам този младеж, не пия алкохол, не се държа непристойно.“
В този момент от морето се разнесли викове:
„–Потъваме, помощ !..”
Чувайки това младежът хвърлил стомната от ръка и мигновено се хвърлил във водата. Спасил четирима души от удавяне пренасяйки ги на брега. Хазрети Мухиддин-и Араби, който наблюдавал всичко това с изумление намерил отговор на колебанията, които минали през сърцето му малко преди
това:
„–Виж, младежа, когото преди малко ти подцени и презря като грешник спаси четирима души наведнъж. А ти какво направи? Не можа да спасиш дори един от удавниците!..”
Както се разбира и от този разказ ние виждаме външните действия на хората, но те може да притежават способности и талант, за които да не предполагаме. Никой освен пророците няма сигурност за последния си дъх. Поради това последователите на суфизма (тасаввуфа) приемат, че да унижиш човек е равностойно на това да убиеш сърце (тоест като най-голям грях).
Месневи: „Ядосваш се при всяка трудност, събираш гняв срещу всяка грубост. Добре, а как ще станеш огледало без да се полираш?“ (том 1, 2980)
Трудностите и лишенията усъвършенстват човека. Да се бяга от всякаква трудност е ленивост, егоизъм и липса на воля. Правилното е да се търси дали между трудностите, които ще се понесат и резултата, който ще се постигне има баланс.
Когато според описаната мяра човек стане обект на отношение, което не е предизвикал, вместо да се ядосва и да отговаря със същото, трябва да си направи вътрешна самооценка (на душата нефс). Ако е станал обект на лошо отношение без да заслужава това, търпението (сабър), което прояви ще му помогне да напредне по пътя на усъвършенстването. Най-висшата степен в това усъвършенстване е способността в такъв момент да изрази благодарност към Всевишния Аллах (шукюр) и да
изпита съжаление към извършителя. Поради това, че подобно отношение е много трудно постижимо, подобни възвишени хора са рядкост.
Изпитването на съжаление към слабия, бедния и самотния; доближаването към тях е присъщо за милосърдието. В действителност тези, които много повече се нуждаят от съжа- ление са:
– „съвестта на тирана” измъчваща и потискаща с гнет невинните,
–„клетите души, попаднали в плен на преходните и необуздани земни страсти” похабяващи възможностите си,
– „позорните души лишени от милост” в места лишени от справедливост, закон и ред,
Защото накрая, тоест във вечния отвъден свят те ще са най-много загубилите.
Във втората страница от Сура Йа Син (13-27 айети) е описана случката с Хабиб-и Неджар – един прекрасен пример за героизма в това отношение. Хабиб-и Неджар бива погубен с камъни заради напътствията, които дава на своя народ. Както Свещеният Коран казва напускайки този свят се вдигат
Божиите завеси и той казва:
„Ах, да знаеше моят народ как ме опрости моят Господ и ме стори от удостоените!” (Сура Йа Син, 36:26-27)
Като израз на качеството приближен раб на Аллах, той изпитва съжаление към нехайството и злочестието на онези, които го убиват.
Месневи: „Важното е да притежаваш нрава на розата. Да не виждаш бодлите в тази земна градина, да не се нараняваш от тях и да не обрастваш с тръни, а дори когато те сполетяват неволи подобно ледена зима, да можеш да ги прегърнеш с топлината на пролетта, да бъдеш роза за целия свят.” (том 3, 3259)
Човек може да бъде роза, когато се удостои с абсолютната добродетел. Подобни хора дори змия да погледнат могат да я укротят. (Известно е преданието, в което се разказва за случка от живота на Хазрети Абдулкадир-и Гейляни. Един ден дока- то Хазрети Гейляни служел на Аллах (ибадет) в месджида се появила една змия. Тя се приближила към него. Всички хора се разбягали при вида ѝ, само той не нарушил спокойствието си. Не след дълго змията изпълзяла навън. Подобна е и случката с Махмуд Сами Ефенди. В дома му в Медина влязла змия, която изплашила всички. Той запазил самообладание и казал на при- състващите, че змията не е дошла, за да им навреди. И наис- тина само след броени минути тя изчезнала.) Приближените раби на Аллах не изпитват омраза и гняв към нито едно от създанията на Всевишния Аллах. Естественият гняв, който изпитват срещу злините не се пренася върху извършителите. Това е т.н. „гняв заради Аллах“ – гняв срещу греха, а не срещу
грешника, който го е извършил.
Не е лесно в този свят човек да остава толкова доброжелателен в чувствата и вижданията си срещу всичко, с което се среща. Поради това пътят от „Нефс-и Еммаре“ – душата повеляваща злото до най-висшата степен – „степента на напът- стващите“ – „Нефс-и Кямиле“ – степента, в която душата е пречистена, възвишена и достигнала мъдростта е доста дълъг и труден.
Мевляна сякаш разговаря с розата:
„Розата спечели прекрасния си аромат, защото се раз- бираше добре с бодлите. Чуй това от самата нея. Виж какво казва:
„Защо да се натъжавам и да страдам за това, че съм заедно с бодли? Аз се сдобих с усмивка, затова, защото понесох близостта със злонравните бодли. Благодарение на тях имам възможност да дарявам красота и аромат край себе си…”
За да въздейства на другите, вярващият трябва така да усъвършенства поведението и словото си, че да чувства отговорност за техните грешки. Задължението на лекаря не е да се ядосва на болния, а да търси лек и да му помогне да оздравее. Така в суфизма (тасаввуф) грешният не е обект на гняв или укор, той е като „ранена птица“, която трябва да бъде прию- тена в дворците на сърцето; омразата към греха не се пренася върху грешника.
