В Свещената книга на Аллах (дж.дж.) и хадис-и шерифите на Пророка (с.а.в.) има множество повели, внушения и насърчаване по отношение на изследването, проучването, размишлението и взимането на поука. Тук ще споменем само два от стотиците айети в Свещения Коран свързани с тази тема:
“Нима не размишляват за себе си? Аллах сътвори небесата и земята, и всичко между тях с мъдрост и за определен срок. А повечето хора не вярват в срещата със своя Господ.” (Сура Ар-Рум /Ромеите/, 8)
“Кажи [о, Мухаммад]: “Аз ви наставлявам само едно – да застанете пред Аллах по двама или поотделно, да размислите…” (Сура Саба, 46)
В тези айети хората се призовават да служат на Аллах и да размишляват внимателно върху истините, както насаме, така и в групи. На онези, които приемат и изпълнят дори само едно от наставленията, Аллах обещава спасение.
Пророкът (с.а.в.) постоянно размишляваше
Пророкът (с.а.в.) много обичаше тишината и размисъла. Във времето преди да получи пророчеството, желанието му да се оттегля в усамотение се засили. Отиваше в пещерата Хира, намираща се на разстояние около 5 км от Мека и оставаше там с дни. Служенето му на Аллах (ибадет) по време на това усамотение се изразяваше в размисъл, съзерцаване на Кябе и търсене на поука в намиращото се на земята и небето, подобно на достойния си предшественик Ибрахим алейхисселям. Така Всевишният Аллах подготвяше Пророка ни (с.а.в.)
за свещената му мисия.
Пророкът (с.а.в.), който в онези дни разсъждаваше върху вселената и нейният Творец (Ал-Халик), продължи да размишлява често и след това.
Хинд бин Еби Хале (р.а.) разказва следното:
“Благородният ни Пророк (с.а.в.) бе винаги тъжен и замислен. Никога не беше в състояние на удобство или комфорт. Никога не говореше напразно. Мълчанието му продължаваше по-дълго от говоренето. Когато започваше и привършваше да говори винаги споменаваше името на Аллах (дж.дж.)…” (Ибн-и Са’д, I, 422-423)
За да насърчи общността си (уммет) към размисъл, Пратеникът на Аллах (с.а.в.) е повелил следното:
“Всевишният ми повели мълчанието ми да бъде размисъл.”
(Ибрахим Джанан, Енциклопедия за Хадиси, XVI, 252/5838)
“Няма друг ибадет (служене на Аллах), който да може да се сравни с размисъла (тефеккюр).” (Бейхаки, Шуаб, IV, 157)
“Бъдете като гости на земята! Приемете месджидите за свои домове! Привикнете сърцата си към чувствителност! Много размишлявайте и проливайте сълзи! Нека не ви променят страстите на душата!..” (Ебу Нуайм, Хилйе, I, 358)
Пророкът (с.а.в.) предава следното от низпосланите на Хазрети Ибрахим алейхисселям 10 страници (сухуф):
“Разумният човек трябва да има определени часове: Част от времето да се заделя за молитва и зов към Всевишния Аллах, част – за размисъл върху изкуството и могъществото на Аллах, част – за оценка на извършеното в миналото и планиране на това, което ще се прави в бъдеще и част – за спечелване на прехрана по позволен (хелял) начин.” (Ебу Нуайм, Хилйе, I, 167; Ибн-и Есир, ел-Кямил, I, 124)
Лукман алейхисселям много обичал да стои сам на усамотено място и често го правел. Когато го питали:
“– Ти много често стоиш сам. Не е ли по-добре да сядаш и да беседваш с хората?
Отвръщал:
“– Дългото усамотяване дава възможност за размисъл. А прекарването на дълго време в размисъл е пътеводител, насочващ човека към пътя за рая.”
Ебу’д-Дерда (р.а.) повелява:
“Един час прекаран в размисъл е по-ценен от 40 нощи прекарани в допълнително служене на Аллах (нафиле ибадет). ” (Дейлеми, II, 70-71, н.: 2397, 2400)
Веднъж попитали Саид бин Мусеййеб Хазретлери, който бил един от учените (улема) сред приемниците на сподвижниците (табиин):
“−Коя форма на служене на Аллах (ибадет) е по-благодатна, по-ценна?”
А той отвърнал:
“– Размисълът върху създанията на Аллах и проявяването на прозорливост по отношение на религиозните въпроси.” (Бурсеви, Руху’л-Бейан, [Сура Ан-Нур /Светлината/, 44])
Бишр-и Хафи Хазретлери изразява по следния начин значението на размисъла (тефеккюр):
“Ако хората разсъждаваха подобаващо върху величието на Аллах, никога не биха се възпротивили срещу Него и не биха извършвали грехове.” (Ибн-и Кесир, I, 448, [Сура Ал Имран /Родът на Имран/, 190])
Както бе споменато и по-горе размисълът, който отвежда човек до осъзнаване на величието на Аллах е мисловна дейност, но сърцето довежда тази дейност до завършен и съвършен резултат. Щом сърцето е най-достойният ни орган, то и извършваното от него е по достойно от това, което другите ни органи правят. Нали сърцето е мястото, където Всевишният Аллах се взира.
Безспорна истина е, че размисъла на разум, усъвършенстван с Божието откровение (вахий) е първото сияние, озаряващо сърцето и единствено средство за достигане на пътя към просветление и прозрение. Такъв размисъл е средство за знание (илим), въздържане и отдалечаване от земното (зюхд) и изпълване с Божията обич.
Най-полезният размисъл е размисълът върху Божията сила, могъщество и господство. Така човек мисли как може да поправи живота си на земята и да изостави всичко, което би могло да му навреди в отвъдния свят (ахирет).
Когато човек размишлява върху благата, повелите и забраните, имената и качествата на Аллах, в сърцето му се раззеленяват стръковете на обичта и познанието за Всевишния Аллах и той се извисява духовно. Когато човек мисли за достойнството и вечността на отвъдния свят (ахирет) и преходността на земния свят, като място за изпитание, жаждата му към отвъдния свят се увеличава и той
започва да отдава значение на земното, само колкото е необходимо. Впоследствие разбира, че земният живот е кратък път между майчината утроба и гроба. Осъзнавайки, че животът е средство за спечелване на вечното щастие в отвъдния свят (ахирет), човек увеличава решимостта и усилията си да го използва по най благодатния начин; възприема времето като голяма ценност и се старае чрез добри и праведни дела да го оползотвори по най-хубавия начин.
Колко хубаво е казал Ебу’л-Хасан Харакани Хазретлери:
“(Най-малко) един от органите на вярващия човек трябва да е постоянно зает с Всевишния Аллах. Един вярващ трябва да споменава Аллах със сърцето или езика си, или с очите си да вижда
нещо, което Той би искал да вижда, или да извършва щедрост с ръцете си, или да посещава хората с краката си, или да служи (хизмет) на хората чрез ума си, или да се моли с вяра, или разсъждавайки с ума си, да се опитва да постигне познанието за Аллах, или да извършва дело с искрена вяра, или да предупреждава хората за суровостта на Съдния ден (къямет).
Аз съм гарант за това, че такъв човек щом се изправи от гроба ще понесе кефена си към рая (дженнет)!”
| РАЗМИСЪЛ ВЪРХУ ВСЕЛЕНАТА, ЧОВЕКА И СВЕЩЕНИЯ КОРАН 24-30стр. – Осман Нури Топбаш
